Скъпи читатели, проектът ни приключи, но ние ще продължим да развиваме това пространство, посветено на етнологията и антропологията. Започваме с интервю, посветено на списанието „Изживей България“. Приятно четене!
Как решихте да създадете това списание?
Това е много дълго обмислена идея. Аз години имах желание да направя такова издание. Идеята беше всичко от научните сборници с 200-300 броя тираж да стигне до широката публика. Освен това, с едно такова издание етнологията и традициите стават вече не теория, която можем само да видим в интернет, а се превръщат в нещо съвсем практическо. Нещо, което може да се пипне, да се усети и да се изживее. Тук в България се набляга на теоретичната част, а в Германия, например, странознанието е „изживяно” странознание (erlebte Landeskunde). Там ще ти разкажат, ще прочетеш, но част от обучението е да се тръгне с географската карта през някой град, да се обядва на определено място с традиционна кухня, да се посети музей, свързан с техните традиции – да се усети, да се преживее всичко. В първия брой, който излезе през 2018 г., тема на броя беше „Хлябът“ и водещия материал го написа доц. д-р Светла Ракшиева, водещ специалист. След това веднага следва „Хлябът на траките“. В исторически аспект да се види кой какво е хапвал. И рецепти за хляб и хлебни изделия, които сме събирали буквално из цяла България. Всички могат да се използват в съвременните условия. Етнологията е много модерна наука по света, но тук нещичко пропускаме и моята идея е и в България да я направим модерна и достъпна. Затова във всеки брой има нещо за правене, нещо, което може да направи всеки средно сръчен човек.
„Етнологията е много модерна наука по света, но тук нещичко пропускаме и моята идея е и в България да я направим модерна и достъпна.“
Вие смятате, че съчетаването на теоретична с практическа част е ключът към това Вашият труд да се продава?
Да, трудът, но не само моят, защото материалите буквално ги пишат хора от цял свят. Всичко това трябва да стигне до широката общественост, ако не искаме етнологията в България да остане затворена. Например в първия брой още Николина Чакърдъкова ми разказва, че журналист от водещо модно списание ѝ е вдигнал скандал след концерт, заради това, че нейните танцьорки били облечени с техни модели. Тя самата в първия момент не разбрала за какво става въпрос. След това се стигнало до смехотворна ситуация, защото въпросните дълги ризи с цепки и шарените, ръчно плетени чорапи, наистина ги има във въпросното списание, само че на нейните момичета те са шити по модели на носии от село в района на Гоце Делчев. Там и в момента се откриват такива носии в самото население. Етнологията трябва да се изживее и да стигне до хората, не само в училищата, но и навсякъде.
Как оформяте темите за всеки брой?
Това се обсъжда с много хора. Сега се оформя в няколко броя подред тема да бъдат шевиците, защото трябва буквално да извадим от небитието Маша Казанджиева. Жена, живяла и работила в три държави и забравена и в трите. Тя е хърватка и рисувала ръчно схеми на шевици. Родена е 1881 година в Ждала, 1908 година се мести в град Кюстендил, защото се омъжва за местен гражданин. Завършила е висше образование по изобразително изкуство някъде в Германия. Това е практически всичко, което се знае за нея.
Как се натъкнахте на нея?
Мен навсякъде ме знаят като „Светлана с шевиците“. През годините обикаляне по музеите са ми показвали техни малко известни съкровища. Също и много частни лица са ми показвали своите колекции. Изработвам всякакви шевици, „разчитам“ ги.
И те се Ви показали шевици на тази жена…
Изработени от нея шевици не са останали. Или поне не са известни. Запазен е в РИМ – Кюстендил албум с шевици, който е изработен от нея.
Тя има ли някакви наследници?
При всичките ми многобройни контакти, ровене къде ли не, успях да установя, че през 1911-12 година Маша Казанджиева прави първи албум, които е одобрен от Министерството на просвещението за публикуване и е загубен. И тя рисува втори. От там нататък дали е продължила да работи, къде и какво, сега не може да се открие. За съжаление има много такива случаи – много ценни и важни неща са забравени.
Кой Ви предаде този интерес към шевиците?
Аз от четири годишна съм с иглата. Баба ми интуитивно ми е сложила иглите за плетене и тези за бродиране в ръцете. Но не съм учена, самоука съм. Тя само ми е показала откъде върви конеца. Впоследствие се оказа, че това са гени. Тези на рода на баба ми по майчина линия – революционния Хаджи Йорданов род. Жените са много добри във всички традиционни занаяти. Във всяко поколение има поне по една, която е изключително добра. Затова аз бродирам и плета откакто се помня.
Защо това не остана хоби, а се превърна във водещ мотив за Вашето професионално развитие?
Кръвта явно е много силна. Аз на двадесет и няколко години минах през майсторските изпити на задругата. Чак тогава, защото това изискваше време. Тогава беше тежка процедурата. Имаше комисия, на които трябваше да се представят сбирка собственоръчно изработени шевици. Провеждаше се и изпит, който продължава три делнични дни. Пред комисия от опитни майсторки се бродираше – изработваше се съвременно издание с традиционна шевица.
Това коя година е било?
През 90-те беше, след промените, но работеше още старата система, майсторките държаха много на качеството… И много години съм превеждала всякакви ръкоделия от немски език за женския печат. Имаше години, когато на практика цялата немска преса с ръкоделия минаваше през ръцете ми.
Как смятате, че тази традиция може да се запази и предаде?
Във всичките етнографски специалности това трябва да влее като практико-приложно обучение. Не само теория на шевицата, а и иглите…
Да се върнем на списанието. Къде виждате най-голямо трудност при неговото реализиране?
В разпространението. Това на пръв поглед много лесно за продаване списание има проблеми. Затова в момента се обявили един промоционален абонамент и ще бъде така до края на тази година. На цената на четирите книжки, тъй като списанието излиза един път на три месеца, всички абонати ще получат и двете от миналата година като бонус.
А къде го разпространявате?
Моментът е преходен – прекратихме договора с разпространителя, който трябваше да го продава в страната. Сега правим нова система за разпространение.
Какъв тираж реализирате?
Това е много относително. Три хиляди на хартиен носител. В електронен вариант е на български и на английски. Прекият контакт с читателите е много важен. Да се видим и да говорим, защото традиционната реклама не върши много работа. Когато излезе вторият брой на списанието миналата година – в него има един много сериозен материал за българските училища в чужбина, подарих по един електронен екземпляр на българските училища в чужбина. Така изданието стигна до част от българските общности.
Имате ли обратна връзка?
Да, тя стана още в самото начало. На много места се получават нещата от само себе си. Но е важен личният контакт. Необходими са бизнес-партньори навсякъде, защото списанието е продаваемо. Идеята е да направим немския вариант на изживяването. Да стигнем и до потенциални туристи, които имат тръпка към бутиков туризъм, защото България се наложи като дестинация за алкохолен туризъм (поне според световните медии) и някъде на страна остана фактът, че много хора идват тук заради традиционните занаяти, фолклора и културно-историческото наследство.
Как подбирате хората, които правят материалите?
Пишат се от учени и журналисти. Това гарантира качество на списанието. Леките за четене материали не могат да се пишат на основата на информация от интернет.
Как виждате развитието на списанието?
Най-напред искам да се наложи на пазара. Разчитам и да стане много по-добра обратната връзка, например с вашите студенти. Обратна връзка в смисъл да се пишат материали, материалите са хонорувани. Аз търся авторски материали. Предстои включването и на етническите малцинства в България в нашите материали. Културното многообразие на страната е богатство, което често се подминава. А има много интересни неща.
Пожелавам Ви тогава лек път и бъдеща успешна реализация на списанието!
Благодаря!
Търсачи на легенди 